„Момичето с перлената обица“ на холандския художник Йоханес Вервер
„Момичето с перлената обица“ ме завладя със своята семпла чувствителност, която прозира и между редовете на книгата, и между светлосенките на едноименната картина. Сюжетът е съвсем простичък, без обрати, които да шокират читателя. Без дори очакваната кулминация на тлеещото напрежение.
Грийт е младо момиче, което произхожда от обедняло протестантско семейство от средната класа. За да подпомага семейството си, Грийт е изпратена като прислужница в дома на художника Йоханес Вермер.
Без да задълбава в религиозни и политически детайли за Холандия от ХVІІ век, Трейси Шевалие успява да ни загатне за социалния капан, в който изпада героинята – тя не е родена в семейство на прислужници и селяни (баща й е занаятчия), образованието й е сведено до минимум, но животът й е позволил да развие някои естествени заложби и природната си интелигентност. В същото време Грийт не е и дама, свикнала с присъствието на луксозни предмети – картини, хермелини, скъпи гребени и перли. Героинята ни произхожда от онази прослойка, която се утвърждава като гръбнака на холандското общество – не особено богати, но разумни и находчиви търговци и занаятчии, чиито наследници вероятно ще бъдат първите буржоа.
Грийт обаче не е сигурна къде точно е нейното място в социалната стълбица. Интелигентността, чувствителността и амбицията й я карат да се чувства като в капан и обречена в ролята на домашна прислужница. Ежедневието й е описано скучно и повтаряемо, сиво и кафяво, лято и зима, трудови делници и църковни недели. Единствената й утеха се оказва студиото на господаря, където и тя потъва в магическия свят на картините му. Те на пръв поглед показват обикновени моменти от бита, не много различни от нейния собствен живот – млекарка, която сипва мляко в купа, момиче, прислужница с боне, застанала до прозореца с неясното намерение да го отвори или затвори, дама с перли, която се оглежда в огледалото. Но Грийт вижда много повече – тя вижда хора, уловени в момента на несъзнателно съзерцание и размисъл, на вглъбеност и поглед насочен навътре, към себе си. Миговете на прозрение и духовен живот, които и тя самата изживява, докато простира прането или чисти праха. Защото красотата на душата живее не само в епичното и грандиозното, но и в хармонията на детайлите от ежедневието.
„Млада жена с кана вода“ – друга известна картина на Вермер, чийто процес на създаване описва Трейси Шевалие
След година работа в къщата на Вермер Грийт започва да губи представа и за ролята си в домакинството му. Художникът, жена му Катарина, тъща му Мария Тин и дори децата му едновременно се нуждаят по различни начини от присъствието на Грийт, но в същото време се стараят да прехвърлят неразрешените си лични проблеми върху нея, като я превръщат в буфер на скандалите и кладенец на тайните си. Никак не помагат и първите любовни трепети на девойката, която вместо да се наслади на лесна и споделена любов с местния месар, започва да изпитва сложни и забранени чувства към господаря си. Неизбежно се стига и до момента, в който прислужницата с очи като на кошута трябва да позира за портрет в студиото. А това може да се окаже капан, който да съсипе репутацията й завинаги.
Защо картината е смятана за шедьовър, равностоен на „Мона Лиза“, обяснено от TED-ED
Портретът на Грийт обаче е нещо много по-различно и дори точно обратното на обичайното творчество на художника. Момичето с перлената обица не е просто уловена „в крачка“, от наблюдател, скрит зад завеса. Тя е излязла от транса на ежедневието, гледа с виждащи и очакващи очи към света и на устните й трепери желанието да бъде част от нещо по-голямо, да бъде видяна. Момичето с перлената обица се надява на живот, който не е нито слугински, нито благороднически. Косата й е увита в тюрбана на екзотиката, отразената светлина в едничката й перлена обица тежи и вика окото. Момичето на картината е готово на невинен (или не чак толкова) маскарад, за да се превърне поне за малко в музата на един велик художник.
Кадър от филма „Момичето с перлената обица“ с участието на Скарлет Йохансон и Колин Фърт
П.П. Също така препоръчвам и филма със Скарлет Йохансон и Колин Фърт. Операторската работа там също отдава почит на картините на Вермер, като много кадри са заснети като сцени, които той би нарисувал, а светлината и сенките сякаш имат собствена роля в сценария. Но сигурно защото си бях изградила вече от книгата някаква представа за отношенията между героите, ми се стори, че на филма нещо му липсва. Колин Фърт отново играе хубавец, който умее да се взира, но е най-добре да не се опитва да изиграва бушуващи страсти и прекалено силни емоции. Стоеше малко изкуствено в 1-2 сцени, които изискваха това от Вермер. Скарлет Йохансон е много красива и определено има прилика с истинската картина, но на нея пък режисьорът явно беше внушил, че стреснатият поглед трябва да бъде глуповат. А Грийт много рядко в книгата ми звучеше стресната, а въобще не съм си я представяла с глуповат поглед.
troshichki 